Някога, вече доста отдавна, бях възглавяващ българската делегация в Парламентарната асамблея на НАТО, която заседаваше в Брюж, Белгия. Беше много важна асамблея, аз имах дори доклад.
Но в София започнаха дебати за политиката на правителството на СДС (на Филип Димитров) и с първия самолет, без да ме подканя някой, се върнах и участвах с пространно изказване за ролята ни в националната сигурност.
Не само аз постъпвах така. Политици от различни партии се връщаха незабавно от чужбина, когато трябваше да бъдат в София.
А сега? Сега България се тресе. Тресе се, защото е потресена от абсолютна далавера на високопоставен политик. Но той е на не-чак-толкова-важен форум отвъд океана. И вместо да хване първия самолет обратно, пет пари не дава какво се случва в България, подиграва се с общественото мнение, прекарва си добре там. Макар че мястото му е тук – той е народен представител и дължи обяснение пред народа, на който е представител.
Как са се променили времената за някакви си по-малко от 3 десетилетия!!! През 1992 г. ние и обществото бихме определили такова арогантно поведение – да се криеш отвъд океана, надявайки се, че всичко ще отшуми, – наистина като наглост, несъмнено като цизинъм, безспорно като морално падение. Може би такива бяха времената тогава, но и такива бяха оценките за подобно поведение по онова време. А сега? Сега номерът минава. Или поне героят на нашето безвремие си мисли, че номерът ще мине.
Няма да мине. Защото героят на безвремието ни е безнадежден случай. Той е наш’та ужасна грешка.
Николай Слатински, Фейсбук
