ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ…… – Басня

Автор: Няма коментари Сподели:

   

                                              ИМАЛО   ЕДНО    ВРЕМЕ……

                                                                   Басня с продължение

 Червени пера се разхвърчаха из общинската гора. Вятърът ги поде и ги срещна с пера от гербаджийските папагали. От средата на гората литнаха сините папагали, наперени, долепиха уши до червените и шу- шу- му- шу – разбраха се как да вдигат крила на горския съвет. Трябваше да се помогне на агропапагала и на калинката, защото в гората листа колкото искаш, трябва да се чистят, но на агропапагала и на калинката не им се даваха пари за тая работа. Уговориха се и изпълниха уговорката. Но здравецът от областната гора взе, че не им призна уговорката и я върна обратно в горския съвет. Червената папагалка с дългите пера, която бе кацнала на най- високото дърво в съвета, веднага изпрати близки папагали да осведомят сините и гербаджийските. И пак се уговориха, и пак приеха онова, което другите животни отрекоха, които и подписка внесоха в горския съвет.

     А  по тъмна доба вълкът лежеше и вече беше начертал  стратегия, за да може червените папагали да се провалят. Не да изчезнат от гората, да си летят из нея, но без цел и посока. Опитен беше вълъкт. Беше седял няколко години на господарския трон, беше ръководител на горския съвет, беше от години сред седемнадесетте животни и птици около трона, та всичко му беше ясно като бял ден. Той подкрепяше седящата на трона катерица, която доста беше наедряла, и която нямаше твърдостта на вълка. Пък и голяма тежест имаше на главата си катерицата. Русата гълъбица, която седеше на трона преди нея, беше и оставила  дългове, / е, малко имаше и от делфина/, че катерицата само дългове връщаше и нямаше пари една рекичка да оправи, едно мостче да построи, едно пътче за животинките да има. И вълкът, заврян вечер в разкошната си дупка, кроеше планове от къде да мине, как да прескочи враговете, как да скокне,  само и само  да  отстрани от пътя към трона червените папагали.

      Червените пък искаха непременно да завладеят  трона на господар на гората. То не бяха прехвърчания, то не бяха събирания в ято, то не бяха прелитания до централната гора, то не бяха визии, то не бяха крясъци на горския съвет, стигнаха чак до конгрес  и още по- напористи литнаха из общинската гора да търсят съмишленици. От  червените собено се бе озлобила  майката на розовото фламинго. Все  ХЪСКИТО и беше виновен, защото тя не можеше да си  смени никога червените пера, а ХЪСКИТО  по едно време беше в ятото на червените. Вечер  ХЪСКИТО  тичаше из гората и все към трона гледаше. Много му се искаше да седне там. Притичваше и до областната гора, и до централната, събираше разни книжа и ги носеше насам – натам, за да  може чрез тях да се домогне до трона. Едни животни много го обичаха, други напълно го отричаха. На горския съвет големият мечок, вълкът  и д-р НЕ го подкрепяха. Но какво можеха да сторят срещу голямото ято на червените, гербаджийските и сините папагали?

      В това ято се бе смушила и русата гълъбица. Тя, която седя на господарския трон четири години, сега се заканваше, че пак ще седне на този трон. И как няма да иска! Що пара мина през общинската гора, що книжа подписа, пък и накрая прибра един прелитнал от друга общинска гора гълъб в нейното гнездо. Сега русата гълъбица хвърчеше всяка сутрин в съседната общинска гора и управляваше нивите на всички животни от тази гора. Но…. друго е да си на господарския трон в една общинска гора, в която бликат минерални извори и пеят славеи.  За сега животните и птиците в общинската гора не можеха да разберат  дали гербаджийските папагали ще летят до нея по пътя и към трона, или сините. Или тя ще  представлява с русия си перчем и двете ята. Пък и имаше и друга причина да лети така наперено. Част от живеещите в общинската гора не харесваха катерицата. Едни крещяха, други скимтяха, трети нервно летяха, но където и да спираха, все я одумваха, че нищо не прави за тях, че не знае как да го прави, че не е за господарския трон. Обвиняваха я, че вместо с рунтавата си опашка да скача по най- високите дървета в централната гора, тя се е завряла в хралупата си и нещата в гората са спрели на едно място. Бяха минали повече от три години, откакто тя седна на господарския трон, оставаха и осем месеца, докато е горе, но пропуснатото няма да може да навакса – казваха по- умните животни.

     В общинската гора най- дребничка беше калинката. Но това синьо папагалче стоеше в основата на всичко, що ставаше сред дърветата и полетата. Успя да осъди голямо животно от централната гора, на горски съдилища го изпращаха разни животни, то все се спасяваше. В началото на февруари пак има съд заради документи от преди дванадесет  години. Най- после калинката остави на мира  големия  мечок, но все още имат неуредени сметки. Мечокът не иска изобщо да среща калинката, оставил е на горските адвокати да  търсят сметка от красивия елен и земеделския папагал,  които и денем и нощем заобикалят пътеките, по които върви големият мечок.

     А в гората вечер ставаше страшно. Светещи очи, въртящи опашки, приглушени крясъци, тъмни дървета – навсякъде имаше животни и птици. Едни задрямваха, други тръгваха , готови за скок, трети  в чужди дупки се мушеха, четвърти литваха, пети се свиваха в тъмните клони. Докато дойдеше другия ден, в който животът в общинската гора започваше с песента на славеите, пък се разчуваше я за някое изядено животно, я за друго, предало богу дух, ту за трето, което знаеше кой къде е бил през нощта. Само полетът на разноцветните папагали не спираше и като ехо се разнасяше крясъкът им: „Искам, искам, искам….трона…”

                                                                                      Ирина Кирилова

                                                                                              Тракийски свят

Предишна статия

ФЕВРУАРИ ЗАПОЧВА С ИЗВЪНРЕДНА СЕСИЯ

Следваща статия

”Бижуто” на София…

Други интересни