ПРОЕКТЪТ “БЪЛГАРИЯ” part 2

12 Юли, 2019
0 коментара

Една от отличителните черти на българския народ е богатата душевност и неспокойния, творчески дух. Като се започне от неизменната обич към родното място – нещо, което за Западняка, и особено за Американеца, най-често е изблик на глупава сантименталност или подобни емоции, и проява на душевна слабост – и се мине през жаждата за знания, за да стигнем до верската преданост и пристрастие и до бурния вътрешен подтик към творческа изява, всичко е демонстрация на тази неимоверна духовна сила. Оттам идва и стремежа към извисяване, оттам идва и жертвоготовността. Не ми казвайте, че искате да подобрите това като въведете Европейската ценностна система, в която отдавна всички тези чувства и емоции са заместени (ако въобще някога са присъствали) с единствения уважаван подтик, стимул и двигател – този на финикийските знаци. Не ми казвайте, че в Америка или в Западна Европа сте срещнали повече от 1 на 1000 индивиди, които да манифестират същите признаци както по-горе, и които да не са емигранти от Балканите или Източна Европа. Друга една от българските добродетели (омръзна ми да говоря за ценности, след като си имаме много по-подходяща и по-красива дума за целта: за ценностни системи говорят тези, които или не знаят как, или не искат да преведат точно съответния чужд термин на благозвучния ни матерен език, за да изглеждат по-модерни пред слушателите си) заслужава също поне малко внимание тук – спестовността. Открай време българинът е свикнал да се “разпростира според чергата си” и да събира “бели пари за черни дни”. Ще рече, ако не му се натрапват чуждите нему навици, и ако биха били óвреме озаптени злонамерените алчни мошеници, нашенецът никога не би изпаднал в ситуация на криза поради спукани “балони”, свързани с банки, осигуровки и подобни финансови институции и операции (ще се въздържа да споменавам думата “машинации”).

Българите винаги са се отличавали с неимоверно силни патриотични чувства, с беззаветна преданост към Родината си, с желанието си за принос към осъществяване на стремежа България да заеме мястото, което заслужава в семейството на народите. Всичките тези чувства и стремления просто сигнализират безкрайното ни уважение към делата и паметта на предците ни. Съпоставете сега тези с една от безценните “ценности” на Европейците. Те искат да се загърби патриотизма и да се откажем от суверенитета на страната си, за да бъдем контролирани от бездушни сребролюбци седящи някъде из Брюксел, на които не им пука за българите и България. На тях не им пука и за собствената им страна – не ги е грижа за нищо, освен собствените им джобове. За тях патриотизмът е архаизъм характерен само за глупаците, които са готови да се жертват за народ и Родина – също отдавна остарели за тях понятия. На думи те уважават паметта на предците си, както и делата им, доколкото има такива в сравнително кратката им история. На дело обаче те просто се присмиват на такива като нас, вземайки ги за глупаци: никой от тях не би си помръднал и пръста за страната си. Нищо чудно, че не ги е еня за суверенитета на страната им – ако това е цената на по-охолен живот, то колкото по-скоро изчезне “Отечеството” им, толкова по-добре. Използвам тук кавички, защото тази дума не съм нито чул да се произнася от някого на Запад, нито съм видял написана някъде из пресата, вече почти 30 години. Толкова за великите Европейци и техните още по-велики “ценности”.

За “обновителните” компоненти в Европейската ценностна система

Както обещах по-горе, ще се спра накратко – просто в по няколко щрихи за всяка – на най-интересните (и най-смахнати, ако питате мен) нововъведения в Европа, тоест на “либералните” ценности. Наричам ги интересни не за друго, а защото е много любопитно да се прозре – след като човек има продължителни наблюдения и опит – как всички те започват от едно добро начало, от принципа за фундаменталните права на всеки индивид, след което биват тотално извратени, прилагайки ги в тяхната крайност или извън контекст, и в резултат се превръщат в своята противоположност, тоест с вредни и даже унищожителни последици за човешкия род и неговото развитие. Жалко, но факт ! Една огромна неолиберална гордост на Европа е “разрешаването” на въпроса за третирането на малцинствата. В стремежа си към създаването на ефикасна система за защита на техните права се стигна до това, че днес привилегированите малцинства де факто тероризират мнозинствата, с които съжителстват. Ефектът е точно противното на очакваното “сближаване”, а няма и как да не бъде така, след като мерките, наложени от ЕК и финансирани от ЕС, както и от неправителствени организации, неминуемо предизвикват обратния ефект. В този смисъл е видно пределно ясно, че тези плиткоумници или не са чули за историческия прецедент на т. нар. “Affirmative action” в САЩ, или пък не са си направили труда да го проучат по-обстойно, преди да тръгнат да разрешават проблеми, от които бъкел не схващат. А работата е сравнително елементарна: програмата “Affirmative action” доведе в най-добрия случай до прикрита – а някъде и съвсем очевидна – негативна реакция, докато в същото време се раждаше и възпитаваше цяла нова средна класа от черни американци, професионалисти, бизнесмени и интелектуалци, но не чрез натиск отгоре, а поради все по-масовото прилагане на добро домашно възпитание и систематично прилежание в училището и университета. Всички, които са останали извън приложението (равностойно на благословия) на тези две мерки – независимо от желанието и усилията на правителства, граждански общества и филантропи – са обречени на маргинално съществувание. Е, има и някои изключения тук-таме – предимно измежду късметлиите, които индустрията наречена “show business” идентифицира като перспективни и ги направи “звезди” – но и те в края на краищата, тоест след изгасването на светлините на прожекторите, си остават същите черни игнорамуси, каквото са си били и преди звездочелата си кариера. Както впрочем и техните бели колеги по “призвание”. А колкото до проблематичното малцинство така близко до нашите сърца и домове, мисля, че съм написал предостатъчно в книгата си. Доколкото в преведените на български и приложени тук няколко глави има няколко параграфа и за циганите, по тази “Европейска ценност” смятам да спра дотук.

Една от най-опустошителните прояви на толерантност докарана до крайност е в сферата на третирането на хомосексуалността. Европейските нео-либерали (за Американските не ме е грижа чак толкова) очевидно не виждат по-далеч от носа си, или просто не ги е еня за това какво ще стане след тях, след като не могат да разберат разрушителната сила на това, което сътворяват днес. Факт е, че след като се борят за превеса на наднационалната държава, те се стремят да унищожат всички компоненти, на които се опира националната такава. Но наред с това, и особено чрез ескалацията на “правата” на хомосексуалистите, те посягат и на основната градивна клетка на обществото – семейството. Всичко започна с това, че за да няма съмнение, че всички сме съгласни дето хомосексуалността не трябва да бъде дискриминирана, те решиха да си организират парад, за да се покажат на обществото и за да демонстрират, че не се нито крият, нито срамуват, нито се считат за по-долу от хетеросексуалните. О кей, искате парад, нà ви парад ! Хубаво, ама след време те решиха да ни го напомнят отново. И отново. И отново. Към този момент, не знам за вас, но на мен вече взе да ми писва: “Аман от нахални педераси”, взех да си викам, и то след като дълго време им симпатизирах на каузата, и избягвах да употребявам точно тази дума. Не щеш ли, те измислиха и нов план за атака – решиха, че трябва да се “женят” също както и ние, нормалните хора, се женим. С други думи, накараха “либерално мислещите” – и петимни за изборни гласове – политици да се съгласят, че официално санкционирания от общинските власти съюз между двама хомосексуалисти формира семейство със същите права, както и нормалното семейство. Не стига това, но скоро последва и ново искане – да се признае на такива двойки правото да отглеждат деца. Не мина много време и това искане също започна да се удовлетворява, в някои държави на Запад. Представете си развитието на психиката на тези крехки създания, когато започнат да им отговарят на въпроса “Защо другите деца имат за майка жена, а за татко мъж, а пък аз…?” Сякаш са малко психарите, неврастениците, параноиците и психопатите наоколо, особено в Америка. В Белгия вече има разработен нов буквар, където още в началото пише, че е напълно нормално да има хомосексуалисти, и че е напълно нормално някои деца да имат две майки, а други пък двама бащи (единия ще го водим за майка). Блестящи перспективи ! Дайте, братя българи, да бързаме да възприемем Великите Европейски ценности !!! Впрочем, преди да си извадите прибързано каквито и да са изводи за моето отношение към хомосексуалистите, необходимо е да прочетете следващия параграф, където ще ви осветля с малко предистория. Както почти всички младежи от моето поколение – първото следвоенно такова в комунистическа България – имах отношение към хомосекуалистите, което може да се определи като смесица от силно пренебрежение и леко презрение, тоест за мен това бяха хора, които е най-добре да се избягват. А всъщност не съм познавал нито имал каквато и да е информация, освен приказките на момчетата от улицата. Първото ми директно експонирне към истински жив хомосексуалист стана така: Лабораторията към Льовенския Университет, в която бях на специализация, имаше традиция на Коледното парти всеки желаещ да представя някакво творчество, като така се формираше пъстра забавна програма, преди танците. През декември 1982 г. аз носех китарата си и изпях две италиански песни, с което спечелих и наградата на журито. Малко след това се откриха танците с “Дами канят” и една красива фламандка веднага ме покани на танц. Така се запознах с Вероник, и оттогава бяхме неразделни, до развода след няколко години (което е друга и много дълга история, нямаща нищо общо с това, за което си споделяме тук). По едно време тя се поумори от танците и предложи да се преместя на масата на тяхната компания, където се запознах с Гидо, кавалерът, с когото тя беше дошла на партито. Тоест, той беше от колегите ми, а тя бе външния човек, поканена от приятеля си. На мен ми беше кривичко, но тя непрекъснато повтаряше, че няма проблем, и че той й е само приятел, а не гадже, и че не трябва да се притеснявам. Очевидно беше, че и тя като мен търси близост, но едва на третия ден се осмели да ми каже голямата тайна: “Гидо е гей !” Така нещата се проясниха, и всъщност се оказаха пределно прости – тя му беше прикритие, понеже по онова време строго католическото белгийско общество беше невероятно консервативно и ако би бил разкрит, със сигурност щеше да се види изхвърлен от Университета, а той беше един от добрите и многообещаващи млади научни работници, тогава работещ над докторантурата си. Тайната му беше на сигурно място с мен, и всъщност Вероник и аз бяхме единствените освен семейството му и прекия му ръководител, Херман Маас, които бяхме посветени.

С времето опознах Гидо Гросенекен доста добре и осъзнах колко примитивни са били възгледите ми за хомосексуалистите дотогава – а нямаше как да не са такива, след като и познанията ми бяха повърхностни, бегли и слаби, и следователно също примитивни. Гидо се доказа като много точен и верен приятел, винаги готов да помогне в нужда – нещо, което в България ви печели титлата “мъжко момче”. Представяте ли си ? Аз, разбира се, бях много любопитен да разбера как всъщност е възможно един мъж да се възбужда от друг мъж, а от жените – не. Изследователят в мен бе запален до крайност. Така в подходящ момент подхванах този разговор и той ми разказа, че като момче дълго време не е смеел да мисли или говори по това, докато един ден отишъл на лекар и му открил какво го мъчи. Докторът го попитал има ли мокри сънища, а после – какво сънува тогава. “Момчета и само момчета”, отговорил Гидо. “Тогава всичко е ясно,” казал лекарят, “Вие просто сте така устроен от Природата”. Понеже през тия няколко години се движехме в една компания, моето изследователско любопитство бе задоволено и с много други наблюдения. Имаше една-две от приятелките на Вероник, които дълго време се опитваха да го свалят, и така и не разбраха защо той не се определи към някоя – особено след като тя вече беше заета (и даже след време омъжена) с мен. Виждаше се, че има и едно-две хубави момчета, които (според мен) явно търсеха близост с Гидо, но като че ли им липсваше кураж. Отвреме-навреме ходехме само тримата в някои от барчетата, за които тайничко се знаеше, че се посещават от “обратни”, като ние с жена ми бяхме негово прикритие – по онова време хомосексуалността беше табу ! Така той имаше възможността да се среща и запознава с нови от “своите”. Един ден на сцената се появи Еди – съвипускник на Вероник от института за секретар(к)и на дирекция в Льовен. Оказа се, че и той е гей; нещо повече, допаднаха си с Гидо като гърне и похлупак, и станаха двойка – а и до днес още са, вече повече от 25 години.

Междувременно, преди около 10 години Гидо се е появил на ТВ и официално е обявил, че е гей. Както той ми разказа (аз тогава съм бил извън Белгия), това е било прецедент за страната, и е отпушило бента за останалите. Винаги съм знаел, че той има куража, поздравих го и му казах колко се радвам за тях, и че най-после тази несправедливост е отстранена, и че повече не е нужно да се крият, като че ли са някакви престъпници… Дотук всичко бе добре, нещата си влязоха в своето естествено русло, трябваше просто само да се радваме на хепиенда. Да, но не било писано. Оказа се, че момчетата искат и съжителството им да се признае за семейство, и даже да си отглеждат деца. Е, тук вече прескочиха борда и се удавиха – за мен поне. По моите наблюдения, има два вида хомосексуалисти. Единият е физиологично (или просто биологично) предопределен, като природна аберация. Такова отклонение си е просто вид инвалидност, но от учтивост предпочитам да спестявам употребата на такава терминология, особено след като съм се запознал с няколко добри, интелигентни и почтени момчета от тяхната каста (помня един Питер беше очевидно много добър и съвестен учител). Другият тип (и мисля, че е по-многобройния, но това е само интуитивно – нямам никакви статистически валидни данни, за да подкрепя това твърдение) е съставен от хора с психологично обусловени проблеми (от най-различен тип – неспособност да комуникират с противния пол; сексуална слабост, дали реална или презумптивна; депресивна стеснителност и какво ли още не), които търсят облекчение в обявяването си за “хомо” и лесно го намират там, доколкото тази обществена група е развила изключително мощни солидарни връзки и механизми. Така или иначе, тези от втория тип сами (така да се каже, психо-соматично) се приобщават към това, което за мен е природна аберация, като по този начин се сливат с нея (всички те биха могли да бъдат излекувани, според мен, но те избират по своя воля противното). И така, хомосексуализмът е отклонение от нормалното. Това трябва ясно и точно да се каже в лицето на всички. Тази диагноза не ги прави престъпници, нито дори хулигани. Но не може да се приеме, че на група хора, които проявяват един вид инвалидност, или ако щете хронична болест, трябва да се дават всякакви права и привилегии, и особено прерогатива да разрушат статута на семейството като градивна клетка на обществото. Държавите, които вече направиха това, ще изпитат катастрофалния ефект на това си деяние само след едно поколение, освен ако не се усетят навреме и прекратят лудостта на нео-либералите. Впрочем, за българите е по-важно първо да си отговорят на въпроса “Тази ли беше една от превъзхождащите Българските ценности Европейска такава ?” За мен случая е от ясен по-ясен: и тук имаме налице типичното изкривяване а ла ЕС – да, хомосексуалността не е престъпление, но да толерираме тях не значи да ни се качат на главата и да не уважават нашата толерантност ! Откъде накъде трябва да ги гледаме как парадират неприятната за повечето от нас, нормалните хора, своя инвалидност ? Защо не си стоят тихо и мирно и да се радват на това, че ги толерираме, макар и тяхното болестно положение да не ни харесва, или просто да ни изпълва със съжаление ? Защо трябва да ги даряваме със специални привилегии – в някои от великите евродържави вече има квота за гей-служители, можете ли да си представите ? Как може водещи страни от ЕС да извършат такова кощунство спрямо семейството като градивна клетка на обществото и да постулират, че семейство може да се състави и от два еднополови индивида ? Как е възможно някои да си помислят дори, че в такова “семейство” би могло да се отглеждат и възпитават нормални бъдещи членове на обществото ? Ама аз май вече ви казах моите отговори: “Не !” на Европейската ценностна система и “Не !” на Номенклатурокрацията, наречена Европейски Съюз.

Религиозната толерантност е високо развявана като една от основните ценности – носители на прогреса и обновлението – на обединена Европа. Както вече споменах, ние в България кротичко и без много шум си прилагаме на практика религиозна толерантност вече множество векове, и ни става много драго като чуем, че това било обновление и прогрес. Е, не ни дават за пример, ама не ни и трябва. Впрочем, нека да ви разкажа за криворазбраната толерантност (знам, че има опасност за да се запрозявате, ама какво да правя, като европейските Номенклатурчици нищо свястно не могат да пипнат, без да го изкривят). Всъщност проблемът за религиозната толерантност възникна като част – и последствие – на въпроса с толерантността към емигрантските малцинства в Западна Европа. С други думи първичния проблем е нежеланието на тези групи (и липсата на каквото и да е намерение у тях) да се интегрират. И понеже този отказ да изоставят, или поне да попроменят, модифицират традициите и културата си в полза на тази на страната-приемник се центрира върху факта, че въпросните традиции и култура са базирани на Ислямското вероизповедание, проблемът рефлектира върху религията. Исторически това се усети за пръв път като сериозен проблем в Германия още през 1980-те години. Помня шока, който изпитах, когато за пръв път видях турски пазар в Хамбург, някъде през април 1982 г. Както пазарът, така и прилежащите квартали си бяха един турски град в Германия, чиста проба. Още тогава германците се усетиха и след дълги дебати в парламента решиха, че не могат просто така да изгонят тези хора само защото не искат да се интегрират. Чувстваха угризения, защото вече двадесет и повече години бяха ги примамвали да емигрират, за да вършат най-черната работа – всичко, което местните сами не искаха да вършат. Така измъдруваха едно невероятно решение: на всеки напущащ Германия и предаващ паспорта си на границата се плащаха по 19 500 марки ! Това прави около 10 000 евро, но с покупателна способност (преди 25-30 години) на днешни 40 до 50 000, ако не и повече. Естествено, доста хора натовариха багажа си на колите, сдадоха по два-три паспорта на семейство, взеха парите, отпътуваха за Турция, изпонакупиха си къщи, и… потеглиха обратно за Германия, Австрия или Швейцария (все пак, бяха понаучили по някоя немска дума). Е, не бяха вече германски граждани, но пребиваваха пак там, легално или не, работеха пак там, легално или не, и пак заемаха работните места, които бе целта да се освободят за местните. Пак не се интегрираха и пак се възползваха нашироко от социалните помощи, докарвайки всички тетки, баби, братовчеди и други – е, минус един от фамилията, който да надзирава бизнеса в Турция, купен със щедрите пари на германския данъкоплатец. Най-забележителното от тази пионерска практика е, че този елементарен урок не бе научен от нито един от европолитиците, тоест тази толкова неудачна страница от ранната история на обединяваща се Европа беше подложена на процедурата “copy exactly” и скоро всички страни около Германия се сдобиха с мюсюлманско емигрантско съсловие подобно на нейното – като пропорции, ако не и като етнос. И тогава проблемът започна вече все по-открито и по-отчетливо да показва грозното си лице и острите си зъби. Докато германските турци – интегриращи се или не – общо взето спазваха реда и не създаваха проблеми с разни изисквания, мюсюлманите във Франция – предимно от страните на Магреб, предишни нейни колонии – започнаха да стават все по-агресивни. Те не само отказваха да се интегрират, но и започнаха да предявяват какви ли не искания – момичетата в училище да не играят физическо възпитание (да не се събличат), да имат право да са забрадени в клас, служителките на държавни и общински позиции да имат право да са забрадени и дори да носят фулар/бурка, и какво ли още не. Тоест изискваха – и продължават с все по-голяма сила да го правят – правилата за обществения ред и дори законите да бъдат изменени и съобразени с мюсюлманите и мюсюлманките. Няма да споменавам за джамиите, които никнат като гъби, като на много места това са просто проекти финансирани с част от парите на всички данъкоплатци, но си струва да отбележа, че нахалството на мюсюлманските организации няма граници – и няма да спре да нараства, докато не бъдат подведени под отговорност либералчовците – и достигна своята кулминация със сервиране на претенцията да бъде въведена провизия за упражняване, поне на общинска основа, на законите на Шериата. И какво мислите, че се случи ? Не познахте, във Великобритания това вече е реалност, макар и засега само на локална основа. Дотам е стигнало малоумието ! Това е положението – ислямистите отказват да се интегрират и просто пренасят навиците и традициите си в Европа, като идеята е да я прекроят по свой тертип. Който си мисли другояче, само скрива главата си в пясъка. Тези хора продължават да живеят и в Европа както се живее у тях. Повечето пакистанци, араби, мароканци и други се женят по уредени от родителите им бракове, за партньори, които никога дотогава не са виждали. Когато пък има изключение, то е или срещу заплащане, или заради паспорт, или по подобна причина, и е винаги кратковременно. От такива бракове, впрочем, се получават много интересни сведения за традициите в семейството. Знам за поне три случая, в които българки са женени за мюсюлмани (един афганистанец и двама араби), при което съпругата е карана да обслужва сексуално и бащата и братята на съпруга си, тоест всички мъже във фамилията, на които им се прииска – и когато им се прииска. Във всеки от тези случаи накърнения престиж, самочувствие и гордост на нашенката я карат да се измъкне, макар и с провесен нос.

Криворазбраната религиозна толерантност е опасно огромен политически проблем на “демокрацията”, но едва в последните години някои започнаха да забелязват това. За мнозинството от Номенклатурчиците обаче той все още не съществува. И това след безброй вече случаи на ужасяваща жестокост, прозираща през случаи като този на Салман Ружди във Великобритания – от векове насам (след Инквизицията) няма друга религия, която да издава смъртна присъда (“фатва”) на индивиди, просто защото религиозните водачи искат смъртта на някого, обвинявайки го в ерес или богохулство. В Холандия мюсюлманите умъртвиха Тео ван Гог, защото снимаше филм по книгата на една покръстена бивша мюсюлманка от Магреб, в която тя разказва как малките момиченца (включително самата тя) биват “обрязвани” (клиторът им бива обгарян или отрязан с бръснач !!!). Още след публикуването на книгата й тя е заплашена със смърт и оттогава се укрива под чужда идентичност в САЩ. Пак в Холандия мюсюлмани убиха Пим Фортьойн, водач на “националистическа” партия с политическа програма в ущърб на емигрантите. В Дания карикатурите на пророка Мохамед във вестниците предизвикаха яростен отклик в целия мюсюлмански свят и призиви за убийството на автора им – последвани от няколко опита за умъртвяването му. Аз лично определям идеята за рисуване и публикуване на такива карикатури като плод на лош вкус и нетактичност, като проява на неуважение към почитаното от другите. Но ако имаме свобода на словото, тя е за всички, включително за тези, чиито идеи и дела не ни харесват. Инак просто няма свобода. А от всичко това следва едно много неприятно заключение: мюсюлманите искат да наложат на Европа всички техни правила и закони, включително тези, които за момента – докато те са все още малцинство тук – не могат да бъдат прокарани легално. Докато европейците гордо развяват байрака си на религиозна толерантност и не проумяват, че бомбата в скута им неуморно тик-така и отмерва последните години преди избухването си, за нас в тази насока са важни две неща: първо, че в България религиозната толерантност не само датира мнооого преди да се роди тяхната идея, но и работи на практика безотказно, през всичкото това време; и второ, че трябва да се гордеем с нашите мюсюлмани (освен политическите животни измежду тях, на които и без това мястото е в затвора, както и на всички останали Номенклатурчици) и да запазим на всяка цена тази си традиция, която за разлика от европейската не е само на думи, ами си съществува и на дело. Ако питате защо трябва да се гордеем, ще ви помоля да прочетете в книгата ми – тук и без това отделихме доста място за тази “европейска ценност”. Друга гордост на Европейската ценностна система – особено в очите на “либералите” – е надхвърлилите всичко досега съществуващо като регулация правила, закони и нормативни актове, третиращи злоупотребата с деца. Само дето те очевадно си нямат понятие от нашата народна мъдрост “Шляпай малко дупе, за да не биеш голям гъз”. Тя отразява елементарното за всеки родител познание, че в ранните си години децата изучават живота като опитват границите и винаги ще опитват, докато бъдат възспряни, а това понякога налага да бъдат шляпнати веднъж и дваж, докато спрат. Намесва се обаче “неолибералът” и постулира, че се забранява на родителите да бият децата си, като тук се слага под един и същ знаменател и поучителното плескане и издевателския бой или друг физически тормоз, който разни имбесили прилагат към нещастните си отрочета. Нещо повече, приканват се децата да докладват за бой от страна на родители, преподаватели и възпитатели, както и за други “престъпления” на по-възрастните срещу тях. В резултат не само силно се накърнява – за да не кажа “срива” – авторитета на възрастните, но и видимо подрастващите вече стават все по-егоистични, все по-безотговорни, все по-незачитащи околните. Има безброй случаи, които могат да илюстрират абсолютната неадекватност на тези закони – намирам за тотален идиотизъм създаването на законови мерки за цялото общество с цел предотвратяване извращенията на единици от него, понеже това е идеален начин да се накаже мнозинството заради толерирането на своята измет – но тук ще приведа само един. Преди няколко години много нашумя във Франция едно дело срещу пет-шест учители и възпитатели в едно училище, по сигнал от един ученик за сексуална злоупотреба с него. “Злосторниците” бяха осъдени на различни години затвор, един мисля се самоуби, друг почина в затвора, но всички отстояваха невинността си и обжалваха – дълго и мъчително, както се сещате. След три-четири години ходене по мъките се оказа, че ученикът е лъгал, те (останалите живи) бяха освободени от затвора и сега се опитват да си съберат остатъка от живота… Е, ако и сега не можах да ви убедя в кретенизма на “модерното либерално мислене” и неговите пропоненти, сигурно въобще няма да мога да ви помогна. А пропо, може би сте чували за многобройните случаи на разкрития на педофили навсякъде из “старата Европа”. Само дето не ви съобщават за санкционирани извършители, защото – освен с малки изключения – те са високопоставени личности, обикновено висши католически духовници, политици и пр. Разбира се, дребните риби – изключенията – се радват на невиждан медиен интерес. В това отношение Белгия си спечели печална слава, след като немалко деца загинаха от ръцете на изверги като Дютру; впрочем, така и не излезе наяве кой по висшите етажи на властта го е закрилял и може би е ползвал услугите му. Така или иначе, заради такива отрепки на обществото на Запад, в България родителите трябва да внимават децата им да не ги докладват, защото лошо им се пише… либералът е издал закон !

Западна Европа се гордее с отпадането на смъртното наказание. Затова и Дютру, както и много други като него (особено френския му еквивалент и шампион-изнасилвач-сериен убиец Мишел Фурние), за които огромни групи манифестиращи граждани искаха смъртна присъда, продължават да се радват на безгрижен живот в прекрасна обстановка, макар и номинално част от затвор. За мен това е подигравка с човешкия живот, който е отнет. Смъртното наказание не е отмъщение; наличието на смъртна присъда в кодекса определя стойността на човешкия живот, животът на невинния човек, който някой престъпник може да планира да отнеме. Ако моралът на едно общество поставя стойността на човешкия живот на най-висше място, то това трябва да се отрази в кодекса с присъствие на смъртно наказание, точка по въпроса. При всичкото развяване на байрака за правата на човека, и при всичката борба за равноправие на жената с човека, най-смешното е, че в Европа няма единомислие по отношение на абортите. А случая е от прост по-прост и от ясен по-ясен: никой не може да си присвоява правото да отнема на жената нейното право да решава какво да прави с нейното си тяло. Фетуса в утробата на жената не би могъл да съществува самостоятелно, следователно да се говори за правото му на живот – и то като пренебрегнем правото на жената да разполага с тялото си както намери за добре – не прави никакъв смисъл. Право на живот има бебето, след като напусне утробата и се превърне в дишащ човек, който си има всички необходими органи за автономно съществуване. Дотогава никой не бива да се бърка на жената и да й казва дали да стане майка или не – това право няма дори и мъжът, оплодил яйцеклетката й. Една друга смехория създава фамозния лозунг за хуманно третиране на животните – още една либерална измишльотина, която взема обикновеното, ежедневно съображение на здравия разум и добросърдечието, и го превръща във фетиш, с което само предизвиква поразии. Само един пример: Един познат фермер бе глобен от съответните (еко) власти, защото… бе забравил, че кравата му имаше рожден ден. Не се смейте – на него въобще не му беше до смях, защото еко-глобите в Белгия не са никак близо до шегата. За какво прегрешение става дума ли ? Ами ето за какво: законът казва, че на всяка крава фермерът трябва да осигури еди колко си квадратни метра площ. Хубаво, дотук никакъв проблем. На всяко теле – толкова площ. Телето става крава (и полагащата му се площ се увеличава) като навърши 2 години. Схващате ли ? Забравил фермерът рождения ден на телето си, дошли еко-инспекторите, измерили площите и се оказало, че понеже той пропуснал празника на матуритета на своята “вече крава, а не теле”, бил под изискуемата норма, па макар и само с нищожно малко парче площ – по-малко от 1 кв.м. Да, ама инспекторите тук са строги, умират си да изобличат такива нарушители-жестоки експлоататори на нещастните добичета. И така, срещу няколко хиляди евро в полза на държавата, справедливостта възтържествува и кравите отново бидоха затретирани хуманно. 

https://zaedno.tv/2015/10/25/projectbulgaria/

ЕТИКЕТИ: България.;

Коментари

Все още няма коментари. Бъди първи!

Добави коментар


Тракийски свят не толерира обидни коментари и спам. Некоректни коментари ще бъдат изтривани.