За участието на политиците в информационната война е излишно да говорим – те са на 24 часов работен режим. Интерес при тях представляват изпълнения на живо, базиращи се на такива фрапантни идеи, които не са по силите даже на един изкуствен интелект. По най-професионално свидетелство на журналистката Моли Айвинс “Те предоставят най-доброто възможно безплатно забавление. По-добро от зоологическа градина. По-добро от цирк.“; заедно с най-живописни подробности в нейния Ню Йорк Таймс бестселър “Molly Ivins can’t say that, can she?“; “Моли Айвинс не може да каже това, нали?“).
За абсолютното дебелоочие при пренебрегване на факти, които не са в хармония с даден политически наратив можем само да кажем, че то е част от истинския политически професионализъм. Последното може да се илюстрира с реч на Хумза Юсаф, Съдебен секретар на Шотландия (Scottish Justice Secretary), в рамките на стигналата и до там антирасистка пандемия. Той чете публично дълъг списък на административни позиции, добавяйки след името на съответния служител характеристиката “бял“. Приключвайки със правосъдието, той преминава към медицината, към профсъюзите, към директората на шотландския парламент, добавяйки след всяко име думата “бял“, завършвайки с извинението, че списъкът не е достатъчно пълен. Трябва да отбележим един малък пропуск в неговата информация – пропуска да спомене, че населението нс Шотландия е над 96% бяло.
Позициите в информационната война се определят автоматично по елементарния принцип “Който не е с нас, е против нас!”, технологично разработен на ниво кухненска рецепта за интелекти от всевъзможен калибър: оценката на каквото и да е по-важно събитие, различна от тази на лидера, определя къде минава фронтовата линия т.е. определя кой е враг и кой е приятел. По принцип има само два лагера: този на вечно правата страна и този на всички останали, към който автоматично попадат и тези, които още не са определили собствената си позиция. Последното се приема като сертификат за умствена недостатъчност след като е очевидно, че няма какво да се мисли по единствено правилното решение, обявено и разгласено от най-висок амвон.
Напоследък се оказа доста неочаквано, че освен външни противници (главно Русия, Китай и техните “васали”) в САЩ има и вътрешни, и то толкова поляризирани и сериозни, че по същество става въпрос за най-свирепа гражданска информационна и културна война между лагера на демократите и този на републиканците, които, в момента, могат да се класифицират формално като анти-Тръмп и про-Тръмп. Разбира се, тази вътрешна фронтова линия пречи много в битката на САЩ срещу външни врагове, снабдявайки ги богато с неочаквано удобни аргументи за оспорване на основните ценности и принципи на Глобалния лидер.
Ето един изключително неудобен пример. Знае се информационното правилото, че ако се съмняваш в печатаното в Ню Йорк Таймс, то ти не можеш да се считаш за американец. Според това правило сегашният президент на САЩ, Доналд Тръмп, не може да се счита за американец, позволил си да заклейми този флагман на световната журналистика като редовен разпространител на фалшиви новини. Без съмнение става въпрос за агент на Путин, за което, официално и неофициално, явно и неявно, беше и е разследван. По всички линии. Не е за учудване, че антиамериканската информационна армия е в постоянна еуфория от редакционния проблем коя новина да публикува по-напред.
Друг, съвсем пресен пример покрай националния празник на САЩ, 4-ти юли. Телевизионна водеща на CNN представя тържество организирано от президента Доналд Тръмп в Националния Мемориал в планината Ръшмор (Mt. Rushmore, South Dakota) като поклонение пред скулптурите на двама робовладелци (Джордж Вашингтон и Томас Джеферсън), изсечени на “земя, отнета от индианците”.
Същата телевизия, отразявайки президентската кампания през 2008 г. на Барак Обама и използвал същия мемориал, характеризира събитието като “впечатляваща гледка” и “величествено” (“quite a sight” and “majestic”). И дума не е обелена за робовладелци и индианци.
III.4. Културна война
Збигнев Бжежински строго препоръчва изпитаната рецепта от времето на студената война – налагане на американската култура като много ефективно оръжие в случаи, че има противодействие при насаждане на демокрация по американски. Тука не става дума за някаква висока култура, а за така наречената Tittytainment (Тититейнмънт), дума хибрид от “цици” и “забавление”, термин предложен от Hans-Peter Martin and Harald Schumann – повърхностна, злободневно-занимателна култура с продукти от типа на сапунки, MTV (music TV), шоу програми като Биг Брадър и Сървайвър, способстваща интелектуална деградация и насаждаща култ към потребителство (потреблядство).
На другия край на културния спектър са теоретични разработки от професионали хуманитаристи, главно от Западна Европа, които и произвеждат академичните критерии за качеството на културния продукт.
Логическата структура на всяка теория се гради върху начални предположения. Доколко работи такава една теория, при липса на логически грешки, се решава чрез сравнение с експеримента като при несъответствия не се обвинява природата, а началните предположения. Това е желязно правило в математиката и физиката и неговата ефективност се доказва от постоянния технически прогрес. Има, обаче, теоретици с идиотска мания за величие, които винаги са готови да обвиняват практиката, например, като неправилна. Оставени сами на себе си, такива индивиди не са голям проблем и спокойно могат да се отнесат към раздела за особени развлечения. Ситуацията в хуманитарните науки е значително по-комплексна и дифузна и ако произведените там теории предлагат възможност за пропаганда и политико-социална манипулация на масите (електората) играта коренно се променя и неимоверно загрубява. В такива случаи не се атакува теорията, а само и изключително “неправилната” практика. Атакува се безмилостно по всички фронтове на възможна критика и съпротива с всички средства на медии и администрация като преференциални усилия се полагат и за контрол на образованието. След включване в играта на социалните мрежи се създава такава каша от “факти” и интерпретации, че (по Александър Зиновиев) “какво е теория и какво е практика е невъзможно да се определи нито теоретически, нито практически.”
Това е и идеалната атмосфера за осигуряване на безпрекословен идеологически конформизъм, за което не се скъпят никакви средства: “Прави каквото ти се казва или…!” Пример: функциониране и поведение по каноните на либералната демокрация, за която днес вече е съвсем ясно, че е точно като морското свинче (което нито е морско, нито е свинче), демонстрираща патологична нетърпимост и недопустимост на алтернативно мнение. Невероятни висоти на откъсването от реалния живот (”експеримента”) ни се предлагат ежедневно от постиженията на т. нар. Политическа Коректност (Political Correctness, PC). С лов на вещици, който се повтаря като средновековен екзалтиран фарс, само не и за потърпевшите.
Конфронтацията на теоретиците хуманитаристи е с всичко и с всички от ден първи. Опитите им с точните науки също не са от вчера. В книгата, която подпали война в науката през 1994 (Higher Superstition: The Academic Left and Its Quarrels with Science, by Paul L. Gross and Norman Levitt; Висше суеверие: Академичната левица и нейните кавги с науката), авторите Грос и Левит описват атаката на постмодернистите, обвинявайки точните науки в конструиране на наративи за власт.
Защитниците на точните науки, реалистите, застават на позицията, че фундаменталните научни идеи е необходимо да се обсъждат и прецезират преди всичко в рамките на тяхната собствена терминология. Още тогава става ясно, че вътрешната, собствена логика на “твърдите” (точни) науки (”hard” sciences), математика, физика, химия и по-голямата част от биологията, е единственият бастион, който успява да спре инвазията на постмодернизма там, докато в областта на социалните науки такава защита няма и, съответно, щетите са драстични.
Робин Фокс (Robin Fox), изтъкнат културен антрополог, описва в своя книга как неговата дисциплина е била просмукана от политически виждания, извлечени от областта на постмодерната литературна критика. Неговите заключения за плачевното опошляване на любимата му наука напомнят това, което можем да видим и днес, демонстрирано от кампанията “Да изключим Науката, Технологията, Инженерството и Математиката” (#ShutDownSTEM).
Кампанията в социалните мрежи #ShutDownSTEM (STEМ – от първите букви на Science, Technology, Engineering & Mathematics) е активна в момента, обвиняваща STEM науките в расизъм с помощта на нови методи за познание, неясни и неизискващи доказателства, без съмнение постмодерни по дух. В края на краищата какво общо може да има един наратив, по същество субективен, с обективността на науката? Елементарният отговор е – нищо общо. За един постмодернист знанието се заменя от наратива и достоверни резултати се обявяват без значние (идеологически недопустими), ако противоречат на този наратив.
Такива научни резултати се считат за получени чрез расистки структурни, мисловни и езикови процеси, недопустими за духа на кампанията и, следователно, трябва да се анулират. Наративът е по-важен от обективността на науката. За активистите на кампанията анулирането е изява на тяхната наративна власт, в пълно съгласие с вижданията на Мишел Фуко, най-цитираният автор в университетските среди, абсолютно убеден, че езикът е власт (идея, която циркулира в лявото идеологическо пространство от десетилетия).
На дъното е очевидната истина, че всъщност става дума за мързелив ум, който е напълно доволен от самото изразяване на мнение, леко гримирано, за да изглежда правдоподобно. Перфектната рецепта как точно се прави това е намерена в модерната теория на критиката заедно с доктрината за екстремален релативизъм, която прокламира, че в края на краищата всичко може да се сведе само до мнение.
От горното се вижда, че става дума за такава “наука”, която поставя субективната интерпретация над обективните факти. И докато се усетим, вече днес, мъжете станаха жени, мълчанието се превърна в насилие и науката стана расистка.
За нещастие, появи се един сериозен проблем за “науки” от този сорт – един чисто “експериментален” вирус, който показва най-безпардонна нечувствителност към елегантните теоретични постройки на джендър малцинствата, правейки разлика само (донякъде) между мъже и жени. Следващата стъпка на тези “науки” е да го обявят за несъществуващ и да го “анулират”. Нещо, което се прави на практика – организират се масови протести, пренебрегвайки наредбите за социално дистанциране. Заедно с последствията.
Сега, малко за правата на човека и тяхната абсолютизация като върховна ценност за либерали, неолиберали и особено за последната им трансформация в супер-прогресивни западни леви хунвейбини. Формулирани като абсолютна ценност, правата на човека са фикция по простата причина, че тяхната пълна реализация е осъществима само във вакуум. Самото включване на даден индивид в коя и да е система от други обекти (в частност, в система в която има и други индивиди) вече налага ограничения на тези индивидуални права при очевидното условие, че се иска запазването на тази нова система като такава поне за известно време. Пример: пренасяме нашия абсолютно свободен индивид от теоретичния вакуум в джунглата, с аборигени или без аборигени, с условието да остане жив поне известно време. Ясно е, че тривиалното изискване за запазване на системата поне за известно време налага ограничения на т. нар. абсолютни права на нашия индивид. Ако индивидът продължава на настоява за безкомпромисно спазване на неговите абсолютни права, резултатът може да бъде само разрушаване на системата т.е., в рамките на примера, най-вероятният резултат е индивидът да загуби живота си. Оттук веднага следва, че абсолютизацията на правата на човека (свободата на човека) е фикция, взета на въоръжение с една единствена и фундаментална цел – разрушаване на дадена държавна политическа система заклеймявана неизбежно и абсолютно обосновано в тяхното нарушаване. Използваме думата “фикция”, защото думата “право” няма смисъл без думата “задължение” или както твърдят юристите, двойката “право-задължение” е в нерушимо единство. На който и да е списък с ненарушими права на човека съществува комплементарен списък със ненарушими задължения.
Едно от следствията на постановката за абсолютната свобода на човека е, че за да се реализира такава една свобода за даден индивид, е необходимо всички останали да са му длъжни – да действат по начин, определен от него даже още от рождението му. До какво води този принцип масово може да се види днес в САЩ – хора от този сорт са лидери на протестите. Правата на меншинствата се определят от техните искания към останалите. Самите те нямат задължения, искания към тях не се допускат – нарушава се абсолютната им свобода.
Установката, че всичко е дискурс директно води до обезмисляне на морални принципи и до установяване на морален релативизъм. Следователно, решаваща става ролята на пропагандния дискурс, представящ най-правилните виждания за момента, които се менят (обикновено) в зависимост от флуктуиращи политико-финансови веяния. Резултатът е само един и е само въпрос на време – морална деградация на обществото. Последното можем да онагледим с безкомпромисната културна война, чийто характер е чисто разрушителен, както и с готовността на все повече и повече хора за застават на колене по заповед, без да им е ясно точно какво постигат с това.
Тази културна война в САЩ и Западна Европа набира ежедневно амплитуда. След събаряне на паметници и пренаписване на историята се очакват погроми на музеи, галерии и библиотеки. С неимоверно количество артефакти за трошене и горене. Известният речник Merriam-Webster, стараейки се да е в унисон с наративите на последните протести в САЩ, се превръща в инструмент за мисловен контрол в духа на Джордж Оруел.
Да не забравим! Горкият Шекспир с неговия единствен Отело! И още, имаме невероятно скандален проблем със шахматната игра! Фигурите са симетрични по отношение на черно-бяла инверсия и белите – ПАК първи!!! Ето защо, за да няма политкоректни проблеми, най-добре е да се играе с едноцветни фигури, което си е ни повече ни по-малко една шахматна революция.
За любителите на метафорите има една перфектна, едно видео, което може и да сте пропуснали: Сваляната статуя от новите културни хунвейбини се срутва на собствените им глави. Както бе забелязал един известен философ-социолог: “Веселье придёт потом, когда поймёш.” Особено ако си спомним какво има още за събаряне: Хеопсовата пирамида, Великата Китайска стена …, нататък продължете сами. А за сияйния БЯЛ дом на хълма просто не ни се мисли в момента. Засега е надолу по списъка, след християнството, Иисус Христос и Дева Мария, обвинени, че са бели супремацисти.
От горните тенденции и катастрофални културни каскади на американската и европейска перестройка се очертава ново коварство на историята. Русия изглежда като пазител на класическите Западни ценности (Андрей Кончаловски), оказали силно влияние върху нейното културно развитие. Това още не е коварството, това е само факт. Истинското коварство ще се реализира, ако Русия се оформи като нов морален център и нищо чудно – като нов морален лидер. Последното ще се окаже неимоверен проблем за изтъкнати западни културни воини, защото тя притежава модерно ядрено оръжие, най-съвременна боеготовна армия и огромна територия със суровинен потенциал за икономическа самодостатъчност. Накратко: имат си всичко, не зависят от никого и, може би най-важното – не искат вече да слушат никого за нищо. Последното е очаквано следствие от уникално в историята прозападно послушание, демонстрирано коленопреклонно по врене на годините на Горбачов и Елцин, последвано от уникално в историята разочарование. Следващият етап е да не се налага повече да се учат от собствените си грешки, а да се учат от грешките на другите. Първата сериозна крачка вече е направена – имат нова конституция.
Да резюмираме. Днес, на примера на една катастрофална перестройка в САЩ, се вижда ясно, че става въпрос за последната фаза на един бавен поколенчески процес, който започва с моралната деградация на добре заплатен хуманитарен суперинтелектуален елит, под чието влияние университетите стават главни развъдници на техните суперинтелектуални идеи. Чрез културния живот, удобно сдъвкани, установките на новата “хуманитарна” морална идеология (безрелигиозна, рефлектираща, светска) се сервират на масите като пълна каша по отношение на елементарни критерии как да преценяват на ежедневно ниво, например, какво е “добро” и какво е “лошо”. Крайният резултат неизбежно е морална деградация на народа, губещ национална гордост, благодарение вече и на училището, където историята на нацията, според собствения им президент, се преподава изключително като история на ужасите. Ето го и реализирането на необходимото условие за последната фаза – разпадането на държавата, предвидено преди десетина години от Збигнев Бжежински.
След разпадане на държавата естествено се установяват законите на Дивия запад, от които най-напред ще си пострадат тези, които са бутнали първото домино на процеса – членовете на хуманитарния суперинтелектуален елит, поради медийна видимост, липса на елементарни бойни умения и средства за самозащита. Доколкото си спомняме от някои книги, може би вече вече забранени, най-първичната улична маскировка изисква мазоли по дланите и липса на очила.
Няма място за злорадство или особена радост тука. В момента става въпрос за самото существуване на най-елитна военна държава с огромен ядрен потенциал, способен да унищожи човечеството. А и не е тя единствената. Всяка сериозна индикация даже само за нейната нестабилност би трябвало да предизвика най-сериозни глобални усилия за ефективно противодействие.
Не на последно място остава да се замислим най-сериозно какво ще става у нас поради неумолимо настъпваща световна перестройка, което е много вероятно при положение, че вече е засегнала световния лидер. Нормалният естествен път на развитие на една държава е нейният собствен уникален път, определян от нейната собствена история, собствени традиции, собствена култура, собствени морални ценности. Ако се откажем от тях, за да следваме стандартизиран път, формулиран от някой друг, от всичко това остава едно нищо. Налаганият на всички “глобален” път е формулиран така, че всяка национална специфика е елиминирана и се предлага свят без ценности. Най-главното е потреблението плюс демокрация плюс глобални институции. На въпроса какво се счита за прогрес се дава следният отговор: достъп до безгранично информационно общество, неврофикация на човека, достъп до кредитно потребление и, на върха, (Прости Господи!) – еднополови бракове.
Ето и малко повече подробности какво ни чака, следвайки досегашната линия. Специално издание на форума в Давос предвижда, че средноевропейският гражданин, за да бъде конкурентноспособен в света на бъдещето, света на потреблението и на изкуствения интелект, ще трябва да си имплантира чип. Честно признание, че бъдещето на човечеството е максимално опростено до само две раси: едната висша (без чип), а другата с чип. Предполагаемо, с много лукративна дейност за хакерите.
На коварния въпрос “Какво е прогрес?” се налага, и то спешно, да си отговорят и самите американци, изобретателите на споменатия универсален път, който ги доведе до катастрофа по простата причина, че те го следваха най-професионално. Същия този въпрос, ако не става дума за абсолютен идиотизъм, би трябвало да си зададат всички техни спътници по светлия път към бъдещето, за да решат накъде да завият по спешност.
Глобалното обвинение срещу постановката за собствено развитие на държавата е, че тя е “обърната към миналото, а не към новото и към бъдещето” поради това, че следвала изолиран собствен път, определен от нейните история, традиции, култура, морални ценности. Естествено възникват въпросите защо трябва да се отказваме от миналото си, от своята човешка природа и, да не забравим, кой е казал, че новото е винаги нещо хубаво?
В горното обвинение, по същество, се замества ловко “вечното” с “миналото”. Идеята за “генетичната” (вечна) духовна основа на човека манипулативно се замества с неговото историческо минало, за което, както и за бъдещето, няма гаранции, че там ще намерим само примери за подражание. Чисто формално, постановката “Гледай в бъдещето, без да забравяш миналото” е по-обща от двете “половинки” поотделно, че гледането в миналото е назадничаво, а гледането в бъдещето е правилното. Да не говорим за по-общата “трансцедентална” идея, например, че човешката същност е вечна, че в човека е заложена някаква специфика, без която той престава да бъде човек, както преди векове така и днес. Последното може би е свързано донякъде с вечния стремеж към още неопознатото: както и да напредва науката и да разширява познанието, човешкият ум веднага е готов да надникне през “оградата”: “А какво е става там оттатък?” Отвъд “оградата” на който и да е физически закон или отвъд тази на най-засукания хуманитарен наратив.
Катастрофата на флагмана по универсалния и единствен път, начертан от глобалната финансово-икономическа върхушка заедно с каверзните въпроси за това какво е прогрес, за това има ли или няма вечна човешка същност, за влиянието на специфичните история, традиции и култура, показват най-вероятно следното: главната битка за ясно формулиране на бъдещето на държавата ще бъде в сферата на културата. Формулиране на бъдещето изисква по принцип опит с формулиране на смисъл и цели, нещо, което е ежедневие, например, за естествените науки, технологиите, комуникациите, но ситуацията не е така или съвсем не е така в социо-културната област. Ето защо се очаква културата да бъде на фронтовата линия за определяне бъдещето на държавата.
IV. Вместо заключение
Падането на колене, и поединично и особено като масов ритуал, без да се разбира много добре защо точно се прави, е еквивалентно на пречупване на моралния гръбнак на човека и, съответно, на нацията. Критерий за разпадането на нацията е масовото приемане, че вече няма национални ценности, а само променливи такива, които се определят и сменят някъде “Отгоре”. Ще попитате от кого. Отговорът е единствен: от предполагаемо миропомазаните. Те от своя страна си имат главен изпънителен агент – част от хуманитарния интелектуален елит на въпросната нация, заплатен с Трийсетте сребърника. Това си е необорим пример от практиката, вече станал класически – пример за мащабно национално предателство, без да има нужда от каквито и да са стандартни военни действия. И евтино, и удобно, и ефективно!
Военните избягват бактериологичното и вирусологичното оръжие, защото трудно се контролират и няма гаранция, че и нападащият няма да пострада. Хуманитарните атаки срещу националното, много важна компонента на цветните революции и на културната война срещу други държави, се оказаха подобно опасни – в края на краищата нанесоха съкрушителен културен удар и на страната домакин, което показва, че интелектуалните вируси не притежават национална, а само хуманитарна избирателност. Точно както и Covid-19.
Оттук следва, че при днешната ядрена спирачка срещу мащабни класически военни действия, културата се очертава като реална и най-важна фронтова линия за опазване на нацията. На първо място – пазете децата! Те са единственият залог за съхранението на нацията като уникална цивилизационна единица. Уникална означава, че ако изчезне – изчезва завинаги. Пазете тяхната социо-културна ДНК от промени, както се полага на ДНК, чрез “екологично” чисто консервативно образование, базиращо се на изпитани от векове национални и общочовешки ценности. Така всяко дете става гражданин, т.е. има потенциала, ако се наложи, да възпроизведе нацията. Такава една “класическа” интелектуална основа дава необходимата подготовка за безпроблемна среща както с революционни културни теории и движения в бъдещето така и, неминуемо, с бохемата. За възрастните е малко късно за фундаментални съвети, но има едно елементарно правило – внимавайте поне с падането на колене.
