БЪЛГАРИЯ – МИЗИЯ, ТРАКИЯ, МАКЕДОНИЯ (Част втора)

14 Декември, 2020
0 коментара

                  Да се спрем на Илиада. Детелин Вълков, разсъждавайки върху нея, стига до извода, че: 

„Нещо обаче в цялата картина като че ли не пасва. Не пасва поне на широко разпространеното (и единствено прието за научно) определение на ахейците като на племе. Защото те не са племе. Не са съществували и не биха могли да съществуват като такова. 

Защото „ахеи” (а не ахейци) означава само и единствено „вождове” (водачи, царе, старейшини)... 

 Агамемнон обаче е и предводител на обединените пред стените на Троя войски. Тоест той е „вожд на вождовете” или „Ахей на ахеите”. Ето защо Омир още в началото на поемата изрично подчертава, че Агамемнон владее аргийците, а го слушат и ахеите, т.е. останалите вождове на събралите се пред Троя племена (народи). 

 Преминавайки с молив многократно през текста на „Илиада” установявам, че в 98 на 100 от случаите спокойно можем да заменим ”ахейци” с „вождове” и смисълът на казаното не само ще остане същият, но и ще добие по-голяма яснота”.

 Върху „Илиада” (де да беше само върху нея) и византийците са се „трудили” и са я попреиначавали. Ахеите и войните им, които обсаждат Троя начело с Агамемнон Атрид, са живеели в областта Аргос и по цялата земя на север до Беласица. Все пак някои неща са оцелели! Според византийския писател Йоан Малала (491-578 г.): "Сий Ахилеусъ имай воя, иже нарицахуся тогда Муръмидонесъ, нынѣ Болгаре и Унну, тысущами треми, въкупѣ съ Патрокломъ воеводою и съ Нестеромъ, яже быста убѣжденна Хироном и Пелеомъ", или звучи така на съвременен български език: “Този Ахил имал своя войска, от тогава наричаните Мирмидони, а сега Българи и Хуни, три хиляди общо с Патрокъл войвода и с Нестор, като беше убеден от Хирон и Пелей.” 

 Никому неизвестните данайци се споменават в Илиада като второ общо название на всички участници на ахейската войска 137 пъти. При това няма нито един герой-данаец в този епос. Има данайци, но няма нито един данаец. Този номер е минавал в миналото, но днес, когато текстовата обработка е облекчена максимално, няма шанс да остане незабелязан. По този начин Илиада, /а и Одисея/ става/т/ първокласно/и/ свидетелство/ а/ за масовата фалшификация на историческите извори от данайско-старогръцките факири, по-късно превъплътили се във фанариотското духовенство. 

              Вкратце за Цар Филип и синът му Александър Велики 

 През 359 г. пр. Хр. на 23 годишна възраст Филип е обявен за цар. „Поел веднъж властта, младият цар бързо установява ред във владенията си. Разширява границите на царството си на север в Тракия, на запад към Епир и на юг в Тесалия, като използва войските, когато е необходимо, и дипломацията винаги, когато може. За да осигури на Македония излаз на море, Филип завладява крайбрежната атинска колония Амфипол. ... А за да напълни празната държавна хазна, младият цар слага ръка на тракийските мини в планината Пангей, в които годишно се добиват 1000 златни таланта. 

 Във всяка новозавладяна територия Филип основава градове, строи пътища, подпомага земеделието и се стреми да спечели лоялността на новите си поданици. Където има съпротива тя е потушавана със сила, но царят винаги предпочита да постига целите си без кръвопролития. ... И въпреки това основата на неговия успех си остава великолепната му армия. Македонската армия е съставена от професионални бойци, а царят е най-добрият воин.“ 

 Към 350-349 г. пр. Хр. Цар Филип ІІ окончателно включва Илирия, Пеония и Тракия в своята държава. Той, в преследване целите си за обединението на тракийците и налагане властта си над цяла т.н. Елада, му помага и голяма роля изиграва войната, наричана от някои автори свещена. 

 Царят на фокейците Филомел с необичайна за времето си дързост завзема храма в Делфи. Убива съпротивляващите му се жители на града Делфи от групировката на Тракидите, конфискувайки имуществото им. С това той разпалва война. 

 Локрите, намиращи се непосредствено до Фокида, щом научават за нападението над Делфийския Оракул, веднага тръгват да воюват с Филомел. Последователно в бойните действия се включват и беотийците, а след тях и тесалийците. С течение на времето към коалицията, защитаваща статуквото на Храма, се присъединяват и другите тракийски държавици. 

 Влизането на македонците във войната, за защита статуквото на Храма, има решително значение. По този начин срещу поругателите на Храма застават народите от Северна и Централна Елада, онези, чиито корени са свързани с Тракия и които считат култа към Аполон и светилището му за свои и общо тракийски. Срещу традицията, и в полза на осквернителите и грабителите на Храма, излизат народите на Пелопонес и Атика. Нещо повече, те се облагодетелстват от ограбването му. Това им дава възможност да плащат необикновено високите заплати на наемните си войски, с което войната продължава толкова дълго. 

 Тази война е важна и с това, че показва степента на принадлежност на народите на Елада към тракийската етническа и религиозна общност. Тя е важна и с това, че в нея изгрява непомръкващата слава на Александър Велики. „През 338 г. пр. Хр. Обединените войски на Атина и Тива посрещат фалангите му при Херонея, но се огъват пред яростната атака. Синът на Филип, Александър, тогава 18 годишен, командва лявото крило на конницата срещу непобедимия до тогава Свещен отряд.“ В тази битка, Александър, жадуващ за слава на пълководец, първи разкъсва фронта на отбрана на противника, обгражда и унищожава до крак т.н. Свещен отряд. Тогава и баща му, цар Филип командващ войските на десния фланг, пробива противостоящия му фронт. Войната е важна, показвайки, че цар Филип и синът му Александър Велики не са гръцки, а царе на македонците-сребърните българи. 

 Преводачите, данайци-гърци на Светото писание, отиват и до там да подменят думи на Пророка Даниила. Най-явната следа, за съществуването на книгата на Пророка Даниил преди Макавей е обстоятелството, че тази пророческа книга е била показана на Александър Велики, когато той завзема Йерусалим (332 г. пр. Хр.). В книгата е указано пророчеството на Даниил, че гръцкият (т.е. македонският) цар ще разруши Персийското царство. Александър Велики, запознавайки се с пророческата книга, не може да не е видял пророчеството, предсказаното явление на Спасителя, Неговата кръстна смърт, и следващите подир нея разрушение на храма и Йерусалим, и прекратяване на старозаветните жертви. Всичко се изпълнило в указаното време, с удивителна буквална точност. 

 Древните и по-сетнешни данайско-гръцки митографи нямат срама да присвояват Александър Велики - вторият в „Именникът на българските владетели“. Непомръкваща му слава започва да изгрява именно във войната на македонците с данайците-гърци. Гърците са народ, подчинен на македонците/българите.

 Филип ІІ е убит във време на подготовка за войната с Персия. Най-меродавната версия е тази, че е по поръчка на Дарии ІІІ, в подкрепа, на която са и прихванати негови писма. Така Александър се възкачва на трона едва 20 годишен. 

 Спираме се на Александър Велики, тук, а и по-сетне, не да разглеждаме в подробности водените от него поредица от настъпателни военни операции. Разглеждаме Александър Велики, толкова до колкото да видим какъв е неговия произход, що за „грък“ е той, какъв е състава на армията му и какво е отношението на гърците към него. Когато цар Филип започва да се готви за война с Персия, намира смъртта си от ръката на гръцки атентатор, нает от Дари ІІІ. С възкачването си на трона Александър е изправен пред първата си голяма военна кампания – потушаване бунтовете на тракийско-илирийските племена. Справяйки се с размириците разширява териториите на север до Дунав и на запад до Адриатическо море. Същевременно: „Някои от членовете на създадения от баща му Корински съюз, водени от Тива, вдигат бунт. Александър се връща и се насочва към Гърция. Войските му преминават 500-те километра от Илирия до Тива само за 12 дни. Застанал пред градските врати, той призовава тиванците да се предадат. След като те отказват, войниците му щурмуват стените и улиците на града и го подлагат на сеч, палежи, грабежи и насилие. Шест хиляди тиванци са избити. Други 20 000 са продадени в робство. Разорението е толкова ужасно, че Александър, завладян за първи път в живота си от разкаяние, се отправя на поклонение в Делфи. Оттогава нататък обаче нито един гръцки град не се противопоставя открито на младия цар”. 

 Гърците не се противопоставят открито, но скрито, задкулисно и коварно действат срещу македонците. Във войската на Александър Велики, гърците участват като подчинен народ. Няма им доверие и до колкото ги има в армията му са в обозите и в тиловото осигуряване на армията. В същото време гърците масово участват на страната на Персия във войната й с македонците и упорито воюват срещу Александър Македонски. „От малоазийските градове, населени с йонийци, които сега се наричат гърци, Халикарнас оказал най-дълга и най-силна съпротива. След няколкодневна обсада градът бил превзет и сравнен със земята. Част от защитниците останали в две цитадели на непрестъпни височини... С превземането на Халикарнас приключили активните действия на кампанията по овладяване на Мала Азия.“ 

 През цялото време на войната с Персия, гърците са на страната на персите и са срещу македонците. Това го отчита и редакторския екип и консултантите на 20 томната „История на света”. Те пишат за участието на гърци в битката „на брега при Иса: 35 000 македонци срещу армията от може би 300 000 души, сред които и гръцки наемници, водени от самия Дарий” (Става въпрос за Дарий ІІІ – бел. ДЙ). Този авторитетен авторски колектив на „Историята на света”, четяща се по целия свят, не обясняват как така гърците воюват срещу македонците. Не се спират, само го посочват, понеже няма как да се скрие тази истина. Озадачаващо е и това което пишат в раздела - „Одисеята на Александър Велики”, във въпросния том на „Историята на света”. Авторският колектив, спирайки се на Азиатската кампания, посочва, че: „Този нов дух се проявява в най-голяма степен в градовете, основани от Александър. Всеки от тях е малка част от Гърция, пренесена на чужда земя. Улиците оформят характерната за гърците пътна мрежа, която е логична и уравновесена като гръцкия ум.” 

 Няма що? „Уравновесеността на гръцкия ум” е преди всичко в това, че от всичките войни/бойци/ в персийската армия единствено гърците воюват до последни сили с настъпващите македонци. Това не правят нито лидийците, нито фригийците, нито кападокийците, нито сирийците, нито египтяните, нито вавилонците, нито дори самите перси, афганци или индийци. 

Примерно в битката при Иса (333 г. пр. Хр.), „ в огромната персийска армия водена вече лично от Дарий е имало между 20 000 и 30 000 гръцки наемници, ... Гръцките наемници оцелели в битката са били около 10 000: 8 000 избягват в планините, а около 2 000 отново се присъединяват към Дарий...” А в „Битката при Абдера (Гавгамела) (331 пр. Хр)... отново до своите персонални телохранители, Дарий поставя остатъка (2 000) от гръцките хоплити.” 

 Гърците се бият до смърт с македонците-сребърните българи, чиято слава по-късно си присвояват, заедно с името “елини“. Това присвояване през годините те го вършат и с логистична подкрепа на антибългарски сили, изфабрикуващи неверни исторически тези. 

 Фол посочва, че: „По правило старогръцките и предимно атинските писатели още през V, но особено през IV в. пр. Хр. характеризират македонската царска династия като „варварска”, сиреч неелинска. Но характеристиката е със силен политически подтекст, главно у ораторите на IV в. пр. Хр., заради откритата завоевателна политика на македонците срещу Атина и цяла Елада”. Въпросните писатели точно пишат, че „македонската царска династия”, която е от Хераклидите, е негръцка. За да обезсили тази историческа истина Фол й придава „силен политически подтекст”. До колко това е „завоевателна политика”, вече се спряхме на войната, наричана от някои автори свещена. 

 Изложеното по-горе от Фол е със скрита набелязана цел, да обезсмисли казаното: „В знаменития откъс от биографията на Александър Велики, в който се разказва как той успокоил войската си в критичен момент – пълководецът говорил на войниците си не на гръцки, а на родния си език, т.е. – както се тълкува мястото – на македонски. Работата е в това, че войската на Александър Велики става разнородна и разносъставна след стъпването й на малоазийския бряг и езикът на военачалника може да е просто войнишки жаргон.” В този си стремеж Фол излага мисли, несъвместими с военната наука, с историята за Александър Велики, а и с логиката. Какъв ще да е този „войнишки жаргон”, който да се разбира от едни войници и да е непонятен за други войници. Това го няма никъде във военната история. 

 Нас българите ни мразят и биваме затривани от сатанински сили като народ - точно заради истинската ни история. Историята, която са ни откраднали както гърците, но и по-близки и по-далечни народи.

 Данайците-гърци винаги са срещу българите Към 215 г. пр. Хр. Римската република започва война на изток. И в тази война, продължила 6-7 десетилетия, данайците-гърци отново са срещу българите, на страната на Рим. Характерното във войните на римляните срещу Македония е военният им съюз с атинските и йонийските гърци срещу македонците. И в тази чужда инвазия на Балканите, египетските бежанци, данайците-гърци,  същите тези на които траките преди векове дават земя за спасение, тръгват срещу тях.

 Както видяхме по-горе, това не е ново за данайците-гърци. 

 Данайците-гърци и към Рим прилагат подхода си, който са имали към Дарий Велики и неговите наследници. Воюват, този път заедно с римляните срещу коренното население на Елада и целите Балкани. Участието на гърците във войната на страната на нашественика им осигурява по-късно привилегировано положение в Източния Рим, и възможности за погърчване на живеещите там тракийски народи. 

 Римляните, в непрекъснати бойни действия с местното тракийско население, напредват бавно на изток. Според написаното от Вергилий в „Енеидата“, при нахлуването си на Балканите римските войници получават заповед да избиват еакидите. За да избегнат пълно унищожение на царския народ, аристократите на Македония са принудени да напуснат страната с не малка част от население. Отстъпващите българи от териториите на днешните Епир, Македония и Тракия, преминават през един от Кавказките проходи, вероятно Черноморския. Заселват се в западната и централната част на Прикавказието. Така на север от Кавказ, на разстояние повече от 2500 км, се появява народът, който Св. Теофан и Св. Никифор наричат „българи“. За същите хора Йоан Малала свидетелства, че са античните мирмидонци, синове на Еак, царственият род на тракийските народи. 

 Към средата на I век сл. Хр., апогеят на бойните действия вече е приключил. През следващите векове, данайците-гърци получават възможности безпрепятствено да обсебват и да поданайчват трако-българското културно-историческо наследство. 

 Само след век отвъд Кавказките планини, преселниците-бежанци от Македония и Тракия вече укрепнали, завладяват цялата земя на Скития и част от Сарматия (Поволжието). Налагат властта на своя цар върху завладените земи и към 165 година сл. Хр., започва подемът на народа и началото на новата ни държава. 

 Според Теофан Изповедник,  в днешния смисъл на понятията,  земите на Стара Велика България са били само една част от територията на България. Това са границите на сегашния Краснодарски край и Карачаево-Черкеския. Общата площ на тази земя не надвишава 76 хиляди кв. км. Размерите на територията не могат да дадат епитета „велика“ в името на страната. Друга трябва да е причината,  поради която тази земя е била известна с името „велика“. Кутригурите, в съдържание на понятията са без съмнение българи, а „българите“ са някаква част от народа, който дава името „Велика България“, на земите, които населява. 

 Ходът и логиката на разсъжденията води до извода, че българите от Предкавказието са носели нещо в себе си, което ги е правело и „велики“. Това „нещо в себе си”, можем да търсим единствено в общественото положение на тези хора. То е запазено и с него са се съобразявали другите хора, през всичките години на движение от запад на изток. Казваме „особено положение” на тези хора, защото етнически те не са се различавали от останалите части на народа. Те, и останалите, са имали съзнанието, че са една неделима общност. 

 Дошлите от териториите на днешна Македония и Тракия българи идват на Кавказ със своята превъзходна военна култура,  която е била в основата на могъществото на държавата на цар Александър Велики. На нея се дължи непреодолимата сила на българското оръжие, на хунския „потоп”, залял Скития, Рим и цяла Западна Европа. 

 Към средата на V век сл. Хр., водени от българите, народите на Държавата тръгват срещу врага който прогони царския род и голяма част от народа от родината му. Вълните на хунското настъпление удавя Рим в собствената му кръв. От Римската империя остана един слабосилен остатък, за чието наследство днес се натискат гърците. 

 Годините на войната на трако-българите с Рим са преломни в човешката история. 

 Вярващите в Духовността трако-българи и техния път Трако-българите, тези на изток възкръсват за нов живот, и създават „Велика България”. Другите, останалите и оцелелите в родните земи, в средата на I-ви век посрещат апостол Павел при първото му пътуване. Мисията на апостол Павел се смята за начало на християнството в Европа и на Християнската епоха в днешната ни цивилизация. 

 Асен Чилингиров в книгата си АПОСТОЛ ПАВЕЛ, ФИЛИПИ И ФИЛИПОПОЛ разглежда детайлно мисията на апостол Павел и нейното изместване от това къде и как е протекла. 

 Апостол Павел се отзовава на молбата не на грък или „елин”, а на един македонец, отправена към него по време на съня му, да дойде в Македония, и да помогне на неговия народ, за поставената от Бога задача: предаване Благата вест на Христовото Слово. Той пристига в първия град на тази част от Македония. Той знае, че градът се намира на една река. Знае, че в него има иудейска община със свое молитвено място до тази река. 

 Апостол Павел отива там в следващия съботен ден и изнася своята първа проповед в Европа и кръщава във водите на реката една жена. Тя впоследствие е канонизирана от Християнската църква за светица Лидия от Тятир. В този град Апостол Павел основава и първата християнска църковна община в Европа. 

 Вървейки по нишката на разказа си стигаме за пореден път, но не и за последен, до историческо събитие каквото е мисията на Апостол Павел, да бъде преиначено и изместено от първоначалния му вариант. И фалшификаторите на мисията на апостол Павел имат очи да се наричат християни и то православни. 

 Асен Чилингиров се спира на това преиначаване, разглеждайки го детайлно. Посочва, че: „Най-големите противоречия между историческите извори за пътуванията на апостол Павел и по-специално за неговото първо пътуване, както ни се посочва в Деяния на апостолите (16,12) от една страна и техните тълкувания в болшинството изследвания от друга страна, са свързани с името на града, който той посещава в началото на своето пътуване. Името на този град е Филипи, предадено в различни ръкописи в именителен падеж или декларирано със смисъл „на Филип”, която разлика е без значение за смисъла, при който се обозначава град (или градът) основан, респективно наименуван на Филип ІІ Македонски. В историята и в почти всички исторически извори под това име се приема главният град на Македония*, Филипопол, комуто Филип Македонски в 341 г. пр. Хр. дава своето име. Независимо от това повечето автори и коментатори на текста в Светото Писание не свързват това име с посетения от апостол Павел град. Те говорят за малкото селище недалече от пристанището Неаполис/Кавала, известно в миналото и до сега сред населението под названието Кринидис.” 

Асен Чилингиров след като посочва, че: „Най-големите противоречия между историческите извори... от една страна и техните тълкувания в болшинството изследвания от друга страна”, аргументирано разглежда „деянията” на фалшификаторите. 

 Видяхме как данайците-гърци преиначават историята. И днес във фалшификаторската им „логика” се вгражда и стремежът им: „да наложат тяхното убеждение, че Македония е сега, както и в далечно минало, е част от Гърция/Елада и че македонският език е бил гръцкият – поне диалект на гръцкия.” Точно казано от Асен Чилингиров. В тези си стремежи те използват, и то не от вчера, и мисията на апостол Павел. 

 Асен Чилингиров се спира на историческите извори за пътуването на апостол Павел и тълкуванията на гръцки историци и теолози. Разглеждайки Деяния на светите Апостоли той показва, че авторът им под името Македония разбира територията на държавата на Филип Македонски. Именно към нея се насочва апостол Павел, по море и речен път. А речният път, с днешно название р. Марица, до към началото на ХІХ век е плавателен. Фалшификаторите гърци и днес не пестят средства „да наложат тяхното убеждение”, че „посетения от апостол Павел град” е малкото селце Кринидис, дали му името Филипи, през което минава една баричка, пресъхваща лятно време. 

 Гръцката държава и гърците може всичко да правят и много неща да измислят, но две неща не могат да направят. Първо. Няма как да заличат, да преиначат историческите извори, за това как е протекла мисията на апостол Павел в Атина и Коринт. Той е посрещат така от тях, от т.н. „елини”, че се стига до пълен провал на мисионерската му дейност. След разочарованието си от провала на неуспешната си мисия апостол Павел отправя своето Послание до филипяните. То е отправено до църковната община на Тракийския Филипопол, а не до жителите на Филипи/Кринидис. Завръща се в земите на езичниците. След две години предприема нова мисия. И при второто му пътуване апостолската му дейност в страната на т.н. „елини” среща силното им противодействие. Животът му е застрашен и от тамошното иудейско население. Принуден е да се завърне в Троада по речен път през Македония. Тук, сред трако-българите/македонците апостол Павел създава първите християнски общини. 

                                               Димитър Александров Йончев                    Продължението следва

ЕТИКЕТИ: България.;

Коментари

Все още няма коментари. Бъди първи!

Добави коментар


Тракийски свят не толерира обидни коментари и спам. Некоректни коментари ще бъдат изтривани.